В политиката има един важен въпрос, на който винаги трябва да се търси отговор. А именно: Кой има полза. В тази светлина трябва да разглеждаме и настоящото преселение от Африка и Близкият изток към Европа. Отговорът на този въпрос ще ни даде и решението за справяне с възникналата ситуация.
Защо изведнъж бежанци от Сирия и мигранти от Египет, Нигерия, Алжир, Афганистан, Ирак и редица други държави решиха да търсят по-добър живот на Стария континент. Вярно е, че Европа винаги е била желана дестинация за мигриране, но никога в такива мащаби. Огромните потоци от хора, пристигащи от хиляди километри, навеждат на мисълта, че някой стои зад този внезапен копнеж. Какво мотивира тези хора да търсят по-добър живот в една чужда за тях цивилизация, вместо в богатите държави на арабския полуостров? Кой плаща скъпите разходи по пътуването и таксите на каналджиите? Отговорим ли си на тези въпроси, ще открием и причините, стоящи зад тази организирана инвазия. Защото това, което в момента се случва, е именно инвазия. Придвижването на милиони хора към една дестинация , не може да се подценява и омаловажава. Каквито и етикети да слагаме на този процес, истината е, че подобно нахлуване представлява опасност за сигурността на Европа. Опасност, която се измерва в няколко направления: културно, демографско и социално. Въпреки това, на високо равнище не се коментира публлично какви ще са последствията за европейската цивилизация.
Европейските политици продължават да налагат тезата за хуманността и толерантността. Реагирайки в движение, без никаква визия, за бъдещето. Никой не споменава, докога ще приемаме решилите да живеят в Европа. Никой не говори има ли стратегия европейската общност за справяне с безкрайния поток от мигранти. Все повече жители на Европа осъзнават, че интегрирането на пристигащите маси от хора е невъзможно. Може би, защото досегашните опити показват абсурдността на подобни надежди. Достатъчно е да погледнем, какво се случва в Париж, някои от големите германски градове и Виена. На практика представителите на арабската култура не проявяват никакво желание за приобщаване, а точно обратното. На лице са капсулирани общности, които живеят по свои закони и традиции. Оформят се миниатюрни градски анклави в сърцето на Европа, където властват законите на шариата. Въпреки очевидният провал с инеграцията, европейските политици продължават наивно да вярват в този процес.
Абсурдната недалновидност на нашите политици е в пълно съзвучие с техните “шефове“ в Брюксел. Никой не отбелязва очевидният факт, че в държава, където някои пенсионери раполагат със 150 лв доход, е трудно да се издължат чужди граждани. Интересно къде беше същата европейска „солидарност“, когато се обсъждаше ниският социален стандарт на живот в България? Какво направиха от Брюксел, за да променят изпадналите в крайна бедност български граждани, които са част от европейската общност? Нежеланите български работници в Германия и Франция, заместени изведнъж от желани мигранти, които дори не принадлежат географски и културно към европейската цивилизация. Излиза че за един сръбски гражданин е по-трудно да се уреди на работа, отколкото на пристигнал от Африка или Близкият изток мигрант. Подобно неадекватно поведение на европейските лидери е най-малкото обезпокоително. Налага се усещането, че всичко това се случва под някакъв външен натиск, отвъд океана.
Кризата с мигрантите показа тоталитарната конструкция на съвременна Европа. На практика всички важни решения се взимат от Германия и Франция. Европейският съюз съвсем не е коалиция от равностойно представени държави. Имаме икономически силен Север и икономически зависим Юг. Имаме явен политически управленски център, отново разположен в северната част на континента. Още по-обезпокоителна е тенденцията да се игнорират обществените настроения и нагласи в отделните държави. На практика, водената политика на Европа, не се съобразява с волята на европейските граждани. Откроява се, все по-ярко, тоталната зависимост на европейските лидери от Вашингтон. Изниква съвсем основателният въпрос, имаме ли реални представители, които да защитават интересите на Европейският съюз, или всъщност ни управляват назначени от някого чиновници. Именно в тази светлина трябва да разглеждаме всичко, което се случва, към този момент.
За да разберем, защо мигрантите от Близкият изток не желаят да се приобщят към обществата в които са се установили, трябва първо да погледнем културните традиции на тези хора.
Преди всичко трябва да сме наясно, какво значи самата дума ислям. Тя не значи мир, а покорство. Покорство пред Аллах. Самият свят, според Корана, е разделен на две – Дар ел ислям (свят на покорството) и Дар ел харб (свят на войната). В първия живеят мюсюлманите, а във втория – неверниците. Ето какво казва Корана за неверниците.
„И прокълнати всички до един, да бъдат те хващани и убивани където бъдат заловени” (Племената 61; виж също: Покаянието 5). „Когато там срещнете се вие с такива, които отричат Аллах, режете им главите” (Мохаммед 4).
„Водете битки с тях, чак… докато вярата на Аллах се разпростре навсякъде” (Бакара 193)
Ислямът е начин на живот и едновременно с това – форма на управление, социална структура и съвкупност от норми, регулиращи междуличностните отношения. Това е религия, изключително ориентирана към правото. В света на исляма все още семейството, а не индивидът, представлява най-малката единица на обществото. Той е длъжен да подчини интересите си на тези на семейството или на клана.
Това е изключително важно да се разбере, тъй като в исляма не се прави разлика между светски и религиозен живот. Разбира се, трябва да се знае, че в някой държави, като Турция, например, светските закони са отделени от религиозните. А жените имат равностойни права с мъжете. Само че мигрантската инвазия в Европа се осъществява от държави и региони, където властва консервативната форма на тази религия.
Нека да видим какво се случва в Европа до този момент.
В Норвегия децата на мигрантите се смятат не за норвежци, а за “второ поколение имигранти”, и тук властите, опасявайки се да не бъдат обвинени в “културен империализъм”, избягват да се месят в онова, което става вътре в мигрантската общност и което няма нищо общо с демократичната традиция в страната.
Насилствените бракове са нещо типично за мюсюлманските общности, не само в Норвегия, но и в цяла Европа. Обичайно е родителите да уговарят браковете на децата си без въобще да се съобразяват с желанията им. Някои мюсюлманки се опитват да избегнат това, търсейки подкрепата на местните власти. Реакцията на мюсюлманската общност в тези случаи е много показателна. Преди време британският “Гардиън” публикува статия на мюсюлманина Фейсал Боди, остро осъждаща опитите на властите да помагат на подобни жени. Според Боди, това било “в открито противоречие с мюсюлманския импулс за запазване на семейството”. Припомняйки "универсалната мюсюлманска вяра в шариата, този свод от закони, дефиниращи нашата религия”, която сравнява с “остър меч, непризнаващ нито възрастовото, нито културното разделение”, той заключава, че британските власти трябва да признаят мюсюлманската общност в страната за “органично цяло” и я оставят, сама да решава вътрешните си проблеми.
Тоест, претендира се, за върховенство на мюсюлманското обичайно право, спрямо британските закони, отричайки елементарните граждански права в името на груповата идентичност. Едва ли може да има нещо по-недемократично. И въпреки това, правителствата и медиите в Западна Европа продължават да демонстрират опасна възприемчивост, към подобни аргументи, изтъквани от мюсюлманските лидери.
Вестник “Дагбладед” цитира данни на полицията, според които 65% от изнасилванията в Норвегия се извършват от мигранти -мюсюлмани. Парадоксалното в случая е, че според цитиран във вестника професор по социална антропология от Университета в Осло, причината за това е “предизвикателното облекло и поведение на норвежките жени от гледна точка на мюсюлманския морал”. А още по-парадоксално е, че вместо да подкрепи необходимостта мигрантите-мюсюлмани да възприемат ценностите на приютилото ги общество, въпросния професор заключава, че “норвежките жени трябва да разберат, че живеят в мултикултурно общество и да се съобразяват с това”.
Междувременно, според наскоро публикувано изследване, след 60 години мюсюлманите (които днес са 3% от населението) ще бъдат мнозинство в Дания.
Ето какво казва учител в Копенхаген, пред вестник“Афтенпостен”: “В моя клас, от 33 деца, 19 не могат да кажат и дума на датски. Това, което става е катастрофа за Дания”. На свой ред, доскорошна твърда привърженичка на “мултикултурализма”, откровено признава, че вече не се чувства уютно в собствената си страна.
По-важното обаче е друго – обикновените европейци започнаха , най-после да осъзнават за какво става дума. Защото фундаменталният ислям не е свързан с расовата или етническата принадлежност на онези, които го изповядват. Той е, преди всичко, идеология. И неговите критици не са расисти, също както не са такива противниците на комунизма или нацизма. А що се отнася до онези мигранти-мюсюлмани, които, живеейки достатъчно дълго на Запад, демонстрират очевидно нежелание или неспособност да се адаптират, те трябва просто да бъдат изпратени обратно в родината си и заменени от хора, желаещи и можещи да се интегрират. Звучи крайно, но няма друга разумна алтернатива. Защото под въпрос са поставени не само основните свободи на всички европейци, но и тези на онези мюсюлмани, искрено желаещи да живеят там, където действително могат да бъдат самите себе си. Залогът, в крайна сметка, е самата западна цивилизация.
Затова е безумие безкрайното приемане,на имигранти, в нашият свят, който е изграден на съвсем различни принципи и културни разбирания. Проявата на толерантност, към нетолерантните е безумна реакция, която няма да доведе, до нищо положително.
Тодор Галмадиев
