Има дни“, писа истанбулският вестник Радикал, „в които дъхът пресеква и сърцето започва да гори“. През януари се навършиха две години от убийството на Хрант Динк, истанбулският журналист от арменски произход. Турчин ли беше той или арменец?
„Той беше“, пише приятелят му Кенгиз Кандар „единственият от своя вид“. Човек, който не признаваше боязливост и табута. Един посредник. Убийците му – една банда ултранационалисти – бяха го избрали именно защото той беше уникален: един човек, не признаващ граници; човек, който разтърсваше всевъзможни стари предразсъдъци. Много вероятно е, че и самият Хрант Динк би се удивил на много от нещата, които се случиха оттогава насам. Междувременно всичко се клати. Но в коя посока ще се срути в края на краищата кулата на старите предразсъдъци и къде ще попаднат отделните парчета, всичко това си остава неясно. „Отношението между турци и арменци засяга основите на Турция“, казва авторката Ече Темелкуран. „И всеки, който ги разклаща, се излага на опасност.“ Темелкуран, която нарича турците „народ без памет“, се зае сама да опознае арменците и да напише книга за тях. Една книга, за която Хрант Динк я окуражаваше много. И това, че книгата се превърна в бестселър, също може да се приеме като знак.
През последните две години имаше разбира се – това е Турция – достатъчно неща, които отново могат да доведат по-чувствителните натури до обърканост и отчаяние. Полицаите, които поздравяваха убиеца след арестуването му. Разкритията, според които висши служители са знаели за плановете за покушение далеч преди атентата. 
Мъчително проточилият се процес срещу убиеца и неговите помощници. Заплахите за убийство и расистките е-мейли, които пристигат в редакцията на Агос, вестника на Хрант Динк, и до днес.Онова предаване на държавната телевизия TRT, при което на един дясно радикален политик – самият той заподозрян, че е организирал масово убийство на алевити в Марас преди 30 години – беше позволено да „разкрие“ Хрант Динк като организатор на това престъпление.
Но имаше и неща, за които преди две години никой не би се осмелил дори да мечтае. Например изненадващото посещение на президента Абдула Гюл в Армения. Преди всичко обаче онази кампания, започната от двама приятели на Хрант Динк – и междувременно подписана от почти 30 000 турци – която носи името „Özür diliyoruz“ – Ние се извиняваме. Турци, които публично се извиняват на арменците за кланетата от 1915, за „несправедливостта“ и „болката“, които преди това не съществуваха. „Онова, което цял живот исках да видя“, писа Кенгиз Кандар, „сега най-после го видях“.
Разбира се, имаше и възмутени пенсионирани дипломати, които нарекоха подписалите „предатели“, а прокуратурата в Анкара извършва разследване срещу инициаторите за „клевета срещу турската нация“. Тези рефлекси са предвидими. Сензация предизвика народната представителка от опозицията Канан Аритман, която атакува президента Гюл за това, че се представял като прекалено приятелски настроен към арменците. Тя не се посвени пред тази най-тежка в Турция обида: Гюл, твърдеше тя, имал майка-арменка. И когато в отговор на това Гюл посочи своето „мюсюлманско-турско“ родово дърво, тя изиска ДНК-тест. Това беше прекалено много дори и за нейния партиен шеф Дениз Байкал. „Безсрамна“ нарече той партийната си другарка. И докато човек може да си скубе косите когато става дума за страна, в която не винаги е ясно дали безсрамието се състои в това да се подбуждат расистките инстинкти или да се нарече един турчин „арменец“, то все пак надежда има. В Турция се случва нещо. От птичи поглед, писа вестник Миллет, по повод дебата за арменците, страната изглежда днес по-свободна от когато и да било. „Дори най-деликатните теми могат да бъдат дискутирани днес“.
Каи Щтритматер, външнополитически кореспондент на Зюддойче Цайтунг
списание "Либерален преглед"
