Навършват се днес 103 години от началото на Балканската война. С нея започнаха самостоятелните опити на България да реши главната историческа задача, стояща пред българската нация и държава след злощастния Берлински конгрес през лятото на 1878 г. А тя бе неписаната никога, но винаги в сила национална доктрина – обединение на всички населени с българи земи на Балканския полуостров в границите на Княжество (след 1908 г. Царство) България.Така започва статията на проф. Божидар Димитров.
Балканските войни завършват с Букурещкия мирен договор през лятото на 1913 г. Този договор се третира и в нашата историография и особено в историческата публицистика като „Първа национална катастрофа”. Оттам и резултатите от Първата и Втората световна война се третират като Втора и Трета национална катастрофа. Подобна трактовка води до неизбежна фрустрация на националното самочувствие. Не бива така, защото това не е вярно.
Терминът „национална катастрофа” се роди в яростните вътрешно-политически сблъсъци в десетилетията около и след войните. Какво обаче означава той. Без тълковни речници - само по пътя на простата логика - той означава пълно крушение на нация и държава, пълното им изчезване от политическата и етническата карта на света. Но българската държава и нация не изчезват нито в 1913 г., нито в 1919-а, нито в 1945-а. Нещо повече:
1. В 1913 г. България уголемява територията си /спрямо довоенната/ с днешните Благоевградска, Смолянска, Кърджалийска и Струмишка област, както и с части от днешните Бургаска и Хасковска област. Получава и Ксантийска и Дедеагачка област с голям излаз на откритото към Световния океан Егейско море, с пристанищата Дедеагач (дн. Александрополис) и Порто Лагос. Територията ни се увеличава от 96 000 на 112 000 кв. км, увеличава се и населението. Нашият главен съперник за хегемония на Балканите – Сърбия, въпреки че получава Вардарска Македония, не става по-голяма държава от нас и остава континентална държава без излаз на море. Каква национална катастрофа?!
2. В 1947 г. на Парижката мирна конференция България запазва в границите си Южна Добруджа, взета от румънците по време на войната – в 1940 г., благодарение на Хитлер и Сталин. Така станахме единствената държава, съюзник на нацистко-фашистката ос (която и бе съюзник до 12 без пет), която не приключи войната с териториални ампутации, а с териториална придобивка. Това не се случи нито на Румъния, нито на Унгария, нито на Финландия, нито на Япония, Италия, Австрия.
3. Орязани бяхме териториално само след Първата световна война – със Западните покрайнини, Струмишко, Тимошко и с Беломорието. Но нито нацията, нито държавата загинаха. Три години след войната левът отново бе конвертируем, а населението на страната се увеличи с една трета – не само от бежанци, но и от огромната положителна разлика между раждаемост и смъртност.
Катастрофа действително има (но не национална), спрямо амбициите ни в наистина максималистичната национална доктрина – обединението на всички български земи, понякога и дори, когато не отговаряха на „правото” ни, изхождащо от фактора „преобладаващо българско население”. В Солун например българите по брой (10 000 души) бяха на четвърто място след гърците, турците и евреите. В Егейска Македония и Тракия крайбрежните градове бяха със силно преобладаващо гръцко население, а и някои големи градове във вътрешността. Серес например го наричаха малката Атина. Според доклади на нашето разузнаване в тази епоха, публикувани едва през 1994 г., става ясно, че в днешна Западна Македония още тогава населението в Тетовско, Гостиварско, Скопско, Дебърско и дори в Кумановско е от 50% до 85% албанско.
Не бива да бъдем максималисти, особено когато историческите дадености и възможностите ни не съответстват на актуалната политическа ситуация в региона. Никоя държава не е осъществявала напълно националната си доктрина. Гърция може да е взела Егейска Македония и беломорската ивица на Тракия, но загуби Малоазиатското крайбрежие с прилежащите им територии, където живееха 3 млн. гърци. Румъния взе Трансилвания с 2.5 млн. унгарци, но загуби Молдова и Трансистрия с 5 млн. румънци. Сърбия се налапа със земи и народи, които не успя да превари (слабичко и се оказа стомахчето) и днес е само 73 000 кв. км и 6 милиона и половина население, от които половината мюсюлмани от Санджака, унгарци от Войводина и българи от Поморавието.
Ние трябва да се благодарим на нашите дядовци и прадядовци. В пет войни, обливайки се с кръв, стиснали вярната манлихера с натъкнат нож, те увеличиха територията на страната до 111 000 кв. км – двойно повече, отколкото постанови Берлинският конгрес през 1878 г. Това ни прави десетата страна в Европейския съюз от общо 28 държави. Дори и когато приемат четирите държави от Западните Балкани, пак ще бъдем на това място. Защото и Албания, и Косово, и ФИРОМ, и Босна са по малки от нас.
При това каква територия са тези 111 000 кв.км. Нито квадратен метър пустиня. 66 000 кв. км са равна свръх плодородна орна земя. Горите са 40 000 кв. км. Останалото е територия, застроена площ на градове, села, пътища.
Затова смятам, че понятието „национална катастрофа” е смъртна обида за дядовците, които преди 100 години встъпиха в люти битки за тази земя – земята на България.
Проф. Божидар Димитров
