ИВО АНДРИЧ (1892-1975 г.) е световноизвестен белетрист. Спечелва Нобеловата награда през 1961 г. Роден е в католическо семейство в с. Долач близо до босненсия град Травник. По време на Първата световна война е политически затворник за патриотичната си дейност. Андрич започва да издава стихотворения в Сараево през 1912 г. В разказите и романите „Мостът на Дрина", „Травнишка хроника
Из "Лирична проза"
Дали ви се е случвало някога, изхвърлени от релсите на живота, да кажете на катадневието сбогом и да литнете, носени от страшен вихър, уплашени като човек, който усеща, че му се изплъзва почвата под краката?
Дали ви се е случвало да ви отнемат всичко — а какво ли от човека не може да се отнеме? — да поставят на душата ви тежка, отвратителна ръка, да ви отнемат радостта и бодростта на свободния дух, последния злочест дар на съдбата, и да направят от вас ням, послушен роб?
Разнолики и много са скърбите, които сполетяват човека на тая земя, където „по-чувствителната душа по-дълбоко ридае“, а този, който е изпитал само една от истинските големи скърби в живота, е мой брат и приятел.
На всички по широкия свят, които са страдали и страдат заради душата си и възвишените извечни копнежи, посвещавам тези страници, писал съм ги някога само за себе си, а днес ги изпращам до всички мои събратя по болка и надежда.
Неумолимо сурови и неподвижни планини гледат от облачния връх безучастно. Високо, неподвижно небе. Твърда, безмилостна земя. Не, нищо няма да се случи. Планините няма да се срутят! Небето ще остане гордо и студено във висините! Отдръпва се далечината, губи се звукът, багрите умират в сиво: да се види и чуе как бие робското кърваво сърце. Сред тътен и облаци идват бъдните столетия и гледат моя срам. Пред очите на поколенията душата ми лежи гола и безпомощна като пречупен меч. Пари ме състрадателният поглед на неродените.
Къде ли не съм скитал! Къде ли не се сриваха стремежите ми, колко пъти съм падал, колко съм блуждал в мислите и грешил в живота! Как да ви кажа, като и собствената ми памет го е забравила! Гордостта ме носеше като вятър. Огънят, от който изгаряше душата ми, не ме поглъщаше, а ми даваше сили и полет. На борбите в света гледах както от ясен връх се гледат надбягващите се мъгли из долините. Бях безмълвен, горд гостенин на живота. Късах най-високите плодове. Устните ми бяха кървави, жените целуваха ръцете ми. Годините минаваха и донасяха плодовете си, а аз наричах себе си господар на живота. Тогава силна съдбовна вълна ме повали на твърдата мрачна пътека и в очите ми угаснаха багрите на живота и цялата му красота. От всичко това не остана дори колкото прахта по косата, когато чистим за велики пости. Нямах дори кора хляб, нито сълза да я наквася и да ми олекне. Гладен треперех от студ, измъчваше ме срамът, моят и чуждият, и ударите и следите от оковите по ръцете.
Кой от щастливите и свободните знае какво нещо е самотата? Нямаше дори паяк, който да изпреде поне една нишка в самотата ми, а човекът, чиито стъпки чувах пред вратата, бе мой неприятел. Плашех се и от кръвта, чувах я как бие в китката на ръката ми, защото ми показваше, че съм жив, а то бе равносилно на страдание. И си мислех: Бог не би трябвало да ни подлага толкова на изкушения и да ни отвежда до страшното място, където смъртта и животът за нас са едно и също. Още тогава, дори в най-голямото примирение, не можех да разбера защо от всички твари само на човека е дадено понякога да намрази живота си. И тогава, когато в изнизването на милиони еднообразни минути, без никаква надежда и промяна, душата ми се превръщаше в пустиня, която вече не изпитва жажда, когато решетките на прозореца бяха толкова гъсти, че не можех да си провра дланта дори, за да ми капне капка дъжд или да ме погали залутан вятър, тогава пламна в душата ми тая светлина като свещ над мъртва радост. Виждам и разбирам невидимата логика на всички случки в живота на човека. Не с думи и не с мисли само, а дълбоко с цялото си същество усещам чудесното, неумолимо равновесие, което цари във всички наши отношения. Има една непозната формула, която определя съотношението между радостта и болката в нашия живот. Страданието и грехът се допълват като калъпа и отливката.
Животът ни връща само това, което даваме на другите. Често седя с часове и гледам студените есенни багри. Покоят на съдбата, която не може да бъде променена, се вледенява в душата ми и по лицето. Всичко в мен е мъртво; добре ми е така. Звук не достига до мене, взорът ми е мъртъв. Всичко остана зад голямата врата, която потайно се затвори след мен. Всичко изгубих и вече не съм човек, а неспокойна безсънна мисъл, която е потънала и се спотайва на дълбокото дъно, над мен като непрозирни зелени маси са водите, покоят, далечината и забравата. Бяха минали десет седмици, когато, заобиколена от самота, душата ми за първи път заговори ясно. След безкрайните разходки от шест крачки напред и шест назад, когато вече се изморих и октомврийският ден почна да клони към залез, застанах в нишата на ниската врата като статуя в олтар и гледайки прозорчето с късче сива белота, извиках: — Ето ме, тук съм! Гласът ми имаше силно и светло звучене като гласовете, които откликват. И затворен, и безсилен в тая влажна бърлога, в положение, което ме унижава до скот, аз за първи път разбрах в мислите си и овладях с чувствата си смисъла на човешкия живот и на борбата. В мен блесна изкупената истина. Заровена в мълчание и скромност, на които ни учи неволята, тя гори в мен и озарява душата ми и килията. Когато Пристигне вестта за моя край, начаса ще се разтревожат хората, които живеят в малките еднокатни къщички с градинка до улицата. И в разговорите на слисаните люде споменът за мен ще се разнесе още веднъж по улиците, където е преминало детството ми. Мъчително вълнение ще изпълни малките къщи и душите, в които е спокойно и тихо. Старите жени, които най-добре познават нуждата и приемат всяко зло като необходимост, само ще поклатят глава, а младите майки ще сключат за молитва ръце и ще мислят за съдбата на своите рожби. Жените ще говорят разплакани , а мъжете — кратко и твърдо, прикривайки чувството си. Шепнешком (да не чуят по-младите) ще говорят онези, които най-добре си спомнят съдбата на нещастника, а децата, доловили по някоя дума, ще си представят светли и страшни далечини; момчетата ще пребледнеят замислени, а момичетата ще побягнат към белите си стаи на тавана и ще плачат в своите кърпички.
Не, животът не е изтръгнато повесмо, както изглежда през нашия късоглед взор. В Бога е краят на мисълта, която ни се губи в отчайващия безкрай. Вятърът не ни носи като листа и горчивото щастие да летим не е самоцелна мисъл и стремеж. Ние не сме атоми на прахта, която лете из друмищата се издига безцелно към облаците, а съвсем малки частици от една безконечна мозайка, аз дори не съзирам смисъла, облика и измеренията й, но в нея, ето, съм намерил своето място и стоя набожно като в храм. Два дни вече не ме извеждат дори на едночасовата разходка, защото дъждът не спира. Чувствам, че влагата непрекъснато нахлува в килията и я усещам по лицето и ръцете си като лепкава утайка. Завивките ми са груби и студени, храната ми има вкус на тенекиено канче, а в килията ми се разнася неописуемата воня на тясно помещение, в което един човек диша и живее, без да излиза и без да го облъхне свеж полъх. Но тук, зад веждите ми, щом затворя очи, живее цялото величие на живота и цялата красота на света. Всичко, което само е докоснало някога очите, устните и ръцете ми, всичко в съзнанието ми е живо и светло на тъмния фон на страданието. Разкошът и красотата на живота живеят незаличимо в мене. И сега, когато съм загубил всичко това, безкрайна благодарност изпълва душата ми за ония многолики и прекрасни дарове, с които животът дарява по-щастливите от мен.
