Заради политически заигравания и политически интереси грубо и последователно се разбиваше образователната система – променяха се некомпетентно учебни планове и програми, учебно съдържание. Философията на закона за образованието не решава проблемите му. Друго трябва да е отношението към българския учител. Това казва Ирена Атанасова, директор на 125-то СОУ "Проф. Боян Пенев".
- Госпожо Анастасова , Вие сте директор на едно от най- предпочитаните столични училища – 125-то СОУ „Професор Боян Пенев” в „Младост”. Като доказал се професионалист, сигурно имате отговор на въпроса защо образованието ни стигна до тук?
- Защото през последните 25 години на т.нар. преход то неизменно е в периферията на общественото внимание.
Защото в началото на същия този преход, заради политически заигравания и политически интереси, грубо и последователно се разбиваше образователната система – променяха се некомпетентно учебни планове и програми, учебно съдържание.
Защото под благовидния претекст, че възпитанието формира идеологически ценности, от които обществото ни се отказа след промените през 1989 година, възпитанието беше отречено като функция и дейност на българското училище. Имаше периоди, в които дори като понятие не се споменаваше в различните нормативни документи на образователното ни министерство. Образованието беше определено като услуга и като всичко останало трябваше да се развива на пазарен принцип. Така е и днес, макар че с услуги не се възпитават ценности.
Защото през всички тези години, вкл. и днес отсъства грижата за българския учител. Ние, които сме в системата, от години говорим за проблема със застаряващите учители. Днес, като че ли всички видяха това. Повече от половината от нас са на възраст над 55 години. Преодоляването на този проблем за 5 или 10 години, обаче, е невъзможно.
Резултатите от всичко това вече са ясни за цялото общество: увеличаваща се неграмотност, коята сред младите хора до 25 години вече е стряскаща; голям брой отпаднали деца от училище; рязък спад на качеството на образованието; откъснатост на образованието от реалностите на икономиката; липсата на млади учители, които да „поемат щафетата”.
- На фона на тези проблеми Вие защо толкова години оставате в образованието?
- Аз съм в училище осъзнато, макар, че със сигурност мога да съм и другаде. Истината е, че винаги съм искала да бъда учител. Смятам, че човек трябва да избере да върши в живота си това, което ще го направи щастлив и с което ще се чувства добре. Направила съм много отдавна този избор и смятам, че е правилен. Да се посветиш на работата с децата е изключителна отговорност. Винаги казвам на колегите, че въпреки неглежирането на професията ни, особено в последните десетилетия, това все пак е най-важната професия в този свят. Защото всичко тръгва от нас. Ние създаваме бъдещето на света.
А какво правим в днешните реалности, за които говорих преди малко? Според някои – сигурно нищо. А иначе – всячески се противопоставяме на превръщането ни в чиновници. Търсим всички начини, за да достигнат до умовете и сърцата на децата знанията и уменията, които трябва да усвоят.
- Какво бихте казали на Ваш ученик, който заяви, че иска да бъде учител?
- Много бих се радвала и бих го поощрила. Все още вярвам, че обществото ще проумее отговорностите и правата ни и ще поиска друго образование за децата и съответно друго отношение към българския учител.
Лично аз, все се надявам да дойде държавник, който като княз Борис І да каже, че е недостоен да седи на учителския стол, защото той е най-високият и на него не може да седи нито княз, нито кесар, нито, който и да било.
Това бих казала на младите, които искат да дойдат в училище.
- Тези дни беше приет нов закон за образованието. Смятате ли, че това е необходимия закон, който ще осигури желаната образователна реформа?
- Както вече казах, най-болните проблеми в образованието са резкия спад на качеството му, увеличаващият се брой отпадащи деца и липсата на учители. Не виждам философията на този закон да се стреми към решаване на тези проблеми. Казвам философията, защото предстои да бъдат приети още 18 държавни стандарта към него, в които ще видим детайлите. Но това, което вече се видя и се коментира в обществото, са все постановки, които още повече фрагментират и разделят. Винаги съм смятала, че дори в социалната реалност да има бедни и богати, образовани и необразовани, болни и здрави и т.н. - в училище не би трябвало да е така. За съжаление, с приемане на държавното финансиране на частните училища, с разрешаването на домашното образование и с други законови постановки това разделение не само стана още по-видимо. То вече е узаконено.
В закона не виждам основа за преодоляване и на другите два проблема, за които говорих – обхващане на всички деца в училище и промяна на статуса на българския учител. Дори записът, че всички му дължат уважение, ми звучи като опит за измиване на ръцете. Та нима може да накараш някого да те уважава по закон? И нима точно държавата, която видимо не ни уважава и поради това е такъв социалния статус на учителя, има право да вменява това на гражданите си?
- Вие се кандидатирате за общински съветник в София и сте под №12 в листата на „БСП Лява България”. Защо направихте този избор?
- Защото смятам, че образованието в София трябва да е приоритет в работата на общината. Сигурно ще ми кажете, че това ще е трудно, след като не е приоритет и в държавата. Така е, но и не е така, защото става дума за чисто общинските ангажименти към системата като: оптимизиране на мрежата от училища и детски заведения , преминаване на всички училища на територията на столицата към статут на второстепенни разпоредители с бюджета и активно съдействие в съответствие с нормативната уредба за разширяване на тяхната самостоятелност, решително подобряване на материалната база в училищата и превръщането им в желана територия за учениците, създаване на районни центрове за помощ на ученици, родители и педагози при решаване на конфликти и преодоляване на агресивното поведение.
Вярвам, че по тези въпроси в новия столичен съвет ще се постигне консенсус.
