Случайно или не, точно в трудната есен на небивал миграционен поток към Германия, в самото начало на октомври, една филмова премиера събра германците в киносалоните.
Всъщност, май няма нищо случайно! Поне що се отнася до появата на книгата, която е станала първооснова на филма. Знаменателна книга, защото поставя мно-о-ого точна диагноза на днешното германско общество и удивително тънко улавя неговите съвременни нагласи и настроения.
Сценарият на филма е по романа “Той пак е тук” на полуунгареца - полугерманеца Тимур Вермеш. Преведен е и на български, има го по книжарниците тук-там, но като че ли мина незабелязано на нашия книжен пазар. Голяма грешка! Защото става дума за съвсем неслучайна книга, която, от една страна, се чете леко, а от друга, задава много важни въпроси, провокира фронтално съвременното германско (и не само) общество и за мнозина е повече от визионерска като тенденция.
Действието се развива в наши дни, но изцяло през погледа на фюрера Адолф Хитлер, който мистериозно се събужда на една берлинска пейка в столичен парк не кога да е, а през 2011 г. Боли го глава, униформата му мирише на бензин, а последният му спомен е от бункера, където е показвал пистолета си на Ева Браун. Странното „прескачане” във времето обаче е последното, което го занимава, по-важно му е бързо да се ориентира в новата обстановка, да наваксва познание за изминалите десетилетия и да действа, защото Германия отново е силна, макар и много, много променена. Хитлер вътрешно негодува срещу мигрантите, не проумява как са се нароили в страната му до такава степен, нито пък толерантното отношение на сънародниците му към тях. Вярва обаче, че това е поправимо, дори и без Министерство на пропагандата.
И както обикновено става и в реалния живот, една голяма медийна корпорация забелязва „актьора”, който “имитира” Хитлер, при това без да излиза от роля, и му дава собствено шоу, асистентка, кабинет, компютър, апартамент...
Фюрерът бързо става звезда в социалните мрежи, докато посланията му са съвсем същите както по време на управлението му преди 80-тина година. Враговете са си същите, целите му и реториката - също. Публиката на шоуто расте стремглаво, екипът му се увеличава, а на хоризонта ясно се задава и политическа кариера. Всъщност краят е отворен, продължението крещи да се допише от настоящето…
В Германия харесват книгата, казват, че авторът й е майстор, че неговият Адолф бил всъщност немският Борат, но хората са научили уроците от миналото и никога няма да се върнат към него. Сигурно ще харесат и филма, пак с подобни уговорки.
Действително, днешният германец е свръхтолерантен, прекалено милозлив, твърде дащен, понякога учудващо дълготърпелив… Червеният кръст работи усърдно на три смени заради бежанците, хората събират дрехи и храна, носят им ги на крака, премиерите на отделни провинции (особено Бавария) се жалват, че те изнемогват под бежанския напор, но продължават да го приемат. Може би обятията не са толкова широко разтворени колкото в началото, но е вярно, че вратите ни най-малко не са затръшнати. Но е вярно и друго – че в същото време и в същата държава движението на десните активисти ПЕГИДА ("Европейци-патриоти против ислямизацията на Стария свят") събират хиляди на митингите си в бившите гедерейски провинции и носят инсталации на бесилка с надписи "За Ангела Меркел и Зигмар Габриел" и призовават към защита на християнската култура.
Затова въпросите, поставени от Тимур Вермеш и от създателите на филма, звучат с особена острота в съвременната Германия, тази, в която една сутрин, на една пейка се събужда един Хитлер…
